като завия като куче,
сестро
и тогава облаците
ще се обърнат
и може би
ще разтърси вика ми
последния останал спомен.
и по дяволите
ще пратя всички
сантименти
и безжалостно
ще бръкна в душата си,
да изтръгна очите му,
дето разкъсаха сърцето
с разбиращия си поглед.
и тогава може би
ще тръгна по пътя
за никъде,
дето води малките
си истини за ръка
и прахта от неясното бъдеще
влиза в очите ми.
и може би
ще мога да забравя
камъните,
дето спъвах в тях
собствената си самоувереност
и вечерта,
дето се загубих завинаги
между старите автобуси,
развеждащи самотниците
към края на града.
като завия като куче,
сестро,
сърцето ми ще се пръсне
на хиляди парчета
и ще стигна до края на света
влезла като стъкълце
в очите му,
изтекла през вените на живота
и сбъднала се в точки
от многоточия
ще тичам към себе си
да се прегърна.
и да остана в безумните
мигове на вселената
просто аз,
дето носи любов в ръцете си.....

обичам те, Любов....

Възхитителен стих!!!

Четейки го, ми иде да завия и аз като куче, така осезателно го усещам!
Поздрави, мила! :)

Четейки го, ми иде да завия и аз като куче, така осезателно го усещам!
Поздрави, мила! :)

Невероятен стих!