тогава светлината пада преди

някак си разделно между игличките

и не е светлина а мъгла

и ти разбираш

когато докосвам онази част

от заспалите ти коси

постлани по масата

в два и половина

и няма вино

а само недоизказани хлъцнати

по средата крила

дето не порастват никога

докато влачиш себе си

по ръбовете на онази нощ

от сбъдване на каляски

крехки

по-крехки от пантофки

тогава тишината ляга преди

някакси разговорливо между столовете

и дори не е

и ти знаеш

онази разделена част от мене

в два и половина

когато се разтварят сърцата

на заминалите сънища

между острови

с непроизносими имена

крехки

по-крехки от пантофки

по рамене ти

златни като часовник

затворил в капачето си

слънце

в два и половина

си