очите му чика,ах очите му

излизат всяка нощ по пътеката

отвъд реката

подпалват тишината на купчинки

давят косите на часовника в дълбокото

пускат нишки от време по стръмното

и се смеят

а аз плета чика

две години и една нощ

по падналите покриви

и наслагвам цветовете си

по вътрешната страна на вятъра

където като вали е сухо

и един тенекиен петел

сочи из облаците посока

дето не виждам

спряла мълчанието в центъра на вселената

с ненаучен език

плета като полудяла

да влезе водата по стъпките ми

и да нарисува по стъблата на глухарчетата

топло

и съм сляпа чика

толкова сляпа колкото кукумявка на съмване

само дима от подпалената тишина

отмерва точните секунди

в които дишам

а очите му,ах очите му

разцепват мъглата

и се смеят

ако не вярваш питай вятъра

той знае