Мари,перачката на дантели,увиваше времето около насапунисаните си ръце, изтискваше от него секундите, минутите, малки чисти избелени моменти. Запазваше ги , гладеше ръбовете им, колосваше бледите им отражения и знаеше как точно се смесват часовете, преди да се стъмни.Мари, прозрачната ми тя, вареше в дълбоките си котли спомени. После простираше на дълги, тънки въжета остатъците от мен - дантелите на времето, изплетени в кръвоносните ми съдове Ти.

Търсих следите от теб, рових дълго навсякъде, пребродих града, всяка странна пуста улица с дълго име, площадите, терасата над кафенето, рових в облаците, в тетрадките ми, в пудриерите, полупълните флакони с парфюм, огледалата...Изабел,която не сънувах...Мириса на нощите ти, когато не беше там, крадях от самата себе си парчета, сглобявах ги, надписвах ги. Силуета ти се появяваше и изчезваше зад пердетата на моята лудост, а сълзите ми се смесваха с неповторимия аромат на несъществуващите ти ръце и заспиваха на юг. Изабел, контурите на името ти зачертаваха всяка моя въздишка и неизбежността ме пленяваше в клетка,толкова златна и голяма,че се губех из лабиринитите и, мълвейки неясни думи за теб, която не сънувах.

Имаше и сиво в палитрата, спомням си,както и искрящо бяло. Исках да ти подаря някаква част от себе си, някаква част, която винаги да носиш с теб. Сантименталните ми мелодии, старото пиано, мириса на черен чай и кашмир, тебешир, неподострени моливи, издраскани грамофонни плочи с танго, Сезария Евора, старата чернобяла снимка на елегантна госпожа без име, листове, разхвърляни листове любов...

Но лилавото, знам, е онзи цвят,в който си ти. Клер дьо Монд , лунната принцеса, Мари,перачката на дантели, Изабел, която не сънувах - наситено лилаво по клепачите ми.